Три пъти световна шампионка, част от историята на българската художествена гимнастика, знаково име за цяло поколение. Златната Мария Петрова си остава момиче дори и на 50 г. Отвъд титлите, отвъд образа на жената, която изглежда винаги организирана и подредена, стои човек с неочаквана мекота и откровеност.
Днес тя говори за себе си с повече простота. „Душата ми е млада“, казва тя. Не като фраза, а като наблюдение. Годините са я променили, но не и онова детско любопитство, което някога ѝ е носило прякора „Кики въпросителната“.
Като дете Мария била човек на крайностите, разказва тя пред Мариян Станков – Мон Дьо. „Или обичах нещо, или не. Или харесвах, или не. Тази дисциплина, тази сериозност, тази концентрираност някак ме определяше доста по-строга”, спомня си тя.
Гимнастиката я променя. Строгият режим, високите очаквания и състезателната среда я учат да вижда нюансите. Да търпи. Да забавя реакциите си. Да изчаква момента, в който емоцията може да бъде полезна, а не разрушителна.
Не крие, че е имало дни, в които е искала да си тръгне. Моменти на изтощение, на съмнение, на сблъсък между желания и възможности. Но именно тези мигове оформят характера ѝ. „Станах силна, защото трябваше“, казва тя.
Успехът при художествената гимнастика идва бързо, но не и лесно. Победите ѝ са резултат от години натрупване, а загубите – от уроци, които не се забравят.
Олимпиадата в Атланта е едно от събитията, които си спомня ярко. Не заради резултата, а заради момента на осъзнаване, че спортът не винаги възнаграждава усилието. Но не говори за това с огорчение. По-скоро с приемане.
Мария описва себе си като водна стихия – бурна, променлива, силна. Емоцията при нея никога не е била дребен детайл, а основна движеща сила.
С годините се научава да я контролира. Да я превръща в инструмент, не в пречка. Но признава, че това е процес – съзнателен, дълъг и понякога изтощителен. Силата е качество, което трябва да бъде управлявано, иначе може да събори и самия човек.
Когато среща Борислaв Михaйлов, той вече е известна фигура. Един от символите на футболната „златна генерация“. За Мария обаче това никога не е било решаващо.
„Аз не мисля, че любовта може да бъде контролирана.
Не можеш да контролираш любовта.
Можеш да контролираш само себе си и твоите реакции и действия“, казва тя. Говори за него спокойно, без да използва големи думи. Споделя, че я е впечатлил с човещина и чувство за хумор. Останалото идва естествено.
Появата на дъщеря ѝ е моментът, в който разбира, че силната жена трябва да бъде и мека. И търпелива. И гъвкава. Не крие, че е изпитвала вина заради честите отсъствия – състезания, пътувания, ангажименти. Но вярва, че човек трябва да върви по своя път, за да бъде истински пример. „Важно е детето да вижда, че майка му е добре“, казва тя.
След края на активната кариера идва периодът на преосмисляне. Мария се включва в съдийството – трудна, прецизна и често неразбрана роля, която изисква безупречност.
Тя приема това предизвикателство по свой начин – дисциплинирано и с внимание към детайла. Но в същото време започва да търси и други пространства, в които да бъде просто човек, а не само име.
Ако трябва да опише любовта си с уред, тя избира лентата – „феерична, романтична, понякога заплитаща се“. Същото важи и за живота ѝ. Красив, хаотичен, най-силно видим, когато се движи.
„На 50 се чувствам добре“, казва тя. „Имам много да дам.“
