Той е бил инженер, преди да стане писател (въпреки че е по-скоро писател, отколкото инженер). Мексиканският писател Дейвид Тоскана е прекарал 10 години в компании като General Motors, Mattel („Правене на кукли Барби“, казва той) и Coca-Cola. Работил е като инженер в макиладорите, тези мексикански монтажни заводи по границата със САЩ, където работниците сглобяват части, получени от цял свят. Тази индустрия е част от лабиринта на глобализираното производство, пише El Pais.
Тоскана казва, че работата му като инженер не му е помогнала да сглобява романи. „В инженерството има онази много японска философия за това да правиш нещата правилно от първия път, [да изготвяш] дизайни, които не се провалят… в писането работя повече чрез проба и грешка. Въпреки че вярвам в концепцията за ефективност: да казваш правилното нещо с правилните думи“, отбелязва той.
Тези работни места обаче го доближиха до славата. „Най-близо Нобеловата до награда бях, работейки в компания за найлон и полиестер, която си партнираше с Nobel Chemicals“, шегува се той.
В днешно време се посвещава единствено на писането. И макар Нобеловата награда за 2026 г. все още да не е присъдена, засега той е последният носител на престижната награда за роман „Алфагуара“ за „El ejército ciego“ („Армията на слепите“).
Тоскана, усмихнат и със спокоен глас, казва, че не е съвсем сигурен къде живее, защото живее на много места. Живее в Мексико, защото е мексиканец; в Краков, защото съпругата му е полякиня; и в Мадрид (където се провежда интервюто), защото много го обича: „Прекарвам толкова време тук, колкото му позволява законът.“ Той казва това в класическото кафене „Мануела“ в квартал „Маласаня“, където проверява колко е часът (един следобед е), преди да реши да си поръча бира.
По време на интервюто си за EL PAÍS, той е на път да започне обширното си книжно турне, свързано с наградата. Първо ще посети някои други градове в Испания, преди да се отправи към различни латиноамерикански страни. Той се справя добре с промоцията на книгата. „Мисля, че всички писатели я харесват, но някои го отричат в интервюта, само за да оживят разговора“, смята той. „Но се оплакват още повече, когато изобщо не получат никаква промоция!“
„El ejército ciego“ започва с едно необичайно събитие: През 1014 г. византийският император Василий II (известен като „Българоубиецът“) – след победата си в битката при Ключ – нарежда ослепяването на 15 000 български войници. В един вид умишлена жестокост той ослепява 99 мъже от всеки сто, така че малкото невредими войници – всеки с едно око – да могат да отведат останалите у дома. Когато дрипавата, ослепена войска достига българската столица, цар Самуил, император на Първото българско царство, е толкова съкрушен, че умира няколко дни по-късно от унижението и мъката. Синът му Гаврил, наследник на трона, се озовава със задачата да повдигне морала на войските и да управлява това множество победени мъже. Никога не е било лесно да се намери място за завръщащите се от война с наранявания и травми.
Историята е разказана във византийския кодекс от 12-ти век, Мадридските скилици. Това е вид средновековен комикс с миниатюри от злато и лапис лазули, съхраняван в Националната библиотека на Испания. Идеята зад срещата с Тоскана беше да се посети и ръкописът. Тъй като обаче библиотеката е в процес на ремонт, срещата се превърна в непринудено събиране.
Въпреки че звучи като легендарна приказка, историците смятат историята за истинска (макар че може би броят на ослепелите е преувеличен). Някои историци също така смятат, че е достойна за роман и тъй като никой в България не се е занимавал с темата, Тоскана видя възможност и се хвърли. „Историята за 15 000 слепи хора, които се завръщат у дома, ми се въртеше в главата от години, но не знаех как да я разкажа“, обяснява той. Въпреки трагичния характер на събитието, той го третира с известна доза хумор, придавайки на разказа усещането за народна приказка, фантастична история, легенда: „Почти като детска приказка е… но не е съвсем детска игра.“
Очите и тяхната липса са централни за романа. Един от особените персонажи е майстор Зосимо, очноизваждачът в константинополския двор, който смята работата си за форма на изкуство. „Изваждането на очи е било често срещано наказание, макар и главно за отделни случаи: предател, претендент за трона“, казва писателят. Той предлага някои примери: български цар, който оставил трона на сина си и когато последният го разочаровал, се върнал, за да му извади очите. Едно от най-ранните препратки може би е Библията, в която очите на Самсон са извадени. А в някои версии на пиесата Едип се самоослепява с пръсти.
Разбира се, в това има нещо като изкуство: според Тоскана има хроники за много тромаво изваждане на очи, което е причинило инфекции, кръвоизливи и дори мъчителна смърт. За да се избегне касапница, използването на пръсти винаги е по-подходящо от това на остри и режещи инструменти. Но не се притеснявайте: в романа Тоскана спестява на читателите най-кървавите подробности. Между другото, Исмаил Кадаре има труднооткриваем роман „Кьорферманът“ (1991), който предлага подробен преглед на техниките за отстраняване на очни ябълки. Не опитвайте това у дома.
Това е била жестока епоха. „Въпреки че човек би трябвало да прецени кое е по-жестоко – изваждане на очи или бомбардиране на училище“, казва писателят, „ние сме по-малко свикнали с жестокостите от миналото, които често се приписвали на божествено наказание… но не мисля, че сме напреднали кой знае колко.“
