Автор: Руси Чернев
От години в България не е имало нещо, което да доминира по такъв категоричен начин над всички останали случки и събития. Пети ден пет деца са в центъра на всички разговори – по кафенета и беседки, по телевизиите, във форумите и в целокупния интернет. Бури, взривове във военните заводи, пожари, разбити нарколаборатории… Даже полетите на Пеевски и проблемите на Борисов с онези от OFAC не прихващат общественото внимание.
Всички чакат да узнаят какво ще реши съдът за петимата от трагедията под Младежкия хълм в Пловдив. Макар на практика това да няма голямо значение. Младежите вече имат своите присъди. Те са убийци. А жертвата им Георги Кузeв не е сред нас. Той е в онзи свят, в който няма жестокост, няма силни и слаби, няма болка. Но няма и надежда.
Случилото се под Младежкия хълм в Пловдив е и трагедия, и присъда. Фатална трагедия за Георги от Кричим и неговите близки. Житейска трагедия за петимата младежи и техните майки и бащи. Огромна трагедия за цяла България.
И присъда. Присъда, в която няма обвинители. В нея има само обвиняеми. И обвиняемите сме всички.
Ако има някой, който може да каже, че никога в живота си не е агресирал срещу ближния, че винаги е правил точния избор, когато трябва да посочи лидерите на нацията, че несломимо е развявал знамето на доброто и здравия разум, че е давал отпор на езика на омразата, че е подкрепял слабите и обърканите и никога не се е възползвал от правото си на по-силен, за да се катери по стълбицата на житейския успех… Ако има такъв, нека пръв хвърли камък по Теодор, Георги, Павел, Михаела, Виктория и останалите, които до живот ще носят клеймото “убийци”.
Това, което са направили с Георги от Кричим, е ужасяващо. Този път виновните са известни и ще получат своето наказание, каквото и да мислим за съдебната система в България.
Но нека не забравяме – децата не са единствените виновници, каквито и зверства да са извършили.
Защото е казано – каквото сме посели, това ще жънем.
А ние не посяхме най-доброто в душите им. Оставихме ги да се лутат сами и объркани по неведомите пътища на житейския просперитет в България.
Езикът на омразата ражда словесни убийци
После заплахите се превръщат в реалност, а словесните убийци – във физически екзекутори.
Езикът на омразата е специалитет на политиците /да ме извинява Манол Пейков, но и той е част от тази отвартителна ситуация/. Езикът на омразата е запазена марка в репертоара, с който българските политици опитват да се харесат на възможно най-голяма част от масите.
Лидерите, на които се доверяваме, често идват, за “да приключат” с опонентите си, а не да дебатират с тях. Вместо визионери и защитници на обществения интерес, те са се изродили в група кресльовци и бабаити, а обществото следва заразителния пример.
Така е в парламента, така е и на улицата.
Дългогодишното заиграване с футболни ултраси и други войнстващи организации /браншови, националистически, патриотарски и всякакви други партийни агитки/ от години нагнетява омраза в обществото. А тя е заразна и най-лесно поразява младите. Стоварва се върху тях, предадена им от политици без морал, готови да минават върху трупове по пътя към властовия връх. С арогантност и без никакво уважение към другите.
Резултатите са морална деградация сред възрастните българи и крещяща липса на житейски ориентири за младите.
Има ли лек?
Да, просто трябва да спрем да избираме лидерите на нацията по войнстващите крясъци или силата на юмруците им.
Между другото, някой сеща ли се кои са последните известни педагози или свещеници в българския парламент? А за последният професор, министър-председател на България…
Образованието е на решето
Освен на улицата и на собствените си семейства, петимата подсъдими за убийството на Георги Кузев са рожби и на българската образователна система. Онази, в която наскоро един зам.-министър си позволи да заповяда на шефа на местното РУО и директора на елитна гимназия в Пловдив да приемат с две двойки детето на негов съпартиец депутат.
Образователната система от десетилетия е на решето. В нея зеят пробойни, които всички виждаме, но никой не иска да запуши.
Българското училище отдавна е абдикирало от своите най-важни мисии. Освен да образова, училището трябва да възпитава, да мотивира, да вдъхновява, да създава житейски ориентири. А в края на образованието всеки ученик трябва да получава дипломата, която да е нековият честен старт в живота.
Трудно ли е пробойните да се запълнят?
Не, ако не ставаше дума за едни пари.
Защо е пробита образователната ни система?
1. Тук парите следват ученика, което е абсурд.
2. Директорите нагласят обществени поръчки за ремонти и избират доставчици на храни и външни услуги, вместо да се занимават с лидерство в екипите си.
3. Всяка поредна партия в управлението кадрува в образованието учителите от собствения си развъдник на калинки.
Ако на всички тези безобразия не се сложи край, от българското училище ще продължават да излизат объркани за света и живота млади хора, податливи на всякакви влияния, включително склонни да озверяват срещу ближния си.
Решението е просто – гоним търговците от храма на образованието и оставяме училището в ръцете на онези, в чиито души и сърца все още може да покълне посятото от Будителите. Тогава в училището ще се преподават мислене, децата ще познават и ще разбират историята, науките и процесите в обществото. Ще вярват, че трябва да напредват честно, ще бъдат много по-добри и успешни хора.
Провал за всички институции
Трагедията под Младежкия хълм е провал за всички институции – от президента до кмета на Пловдив, от служителя в Общинска охрана до директорите на училищата, в които учат Теодор, Георги, Павел и Виктория.
От известно време разсъждавам защо лятната ваканция на учениците в България е над 3 месеца, а в Германия е едва 6 седмици. И не е ли време да съкратим този безгрижен период, в който децата от семействата на работещи родители без млада и свободна баба по цял ден са в интернет или на улицата.
Докато не се намери кой да започне разговора за нова организация на учебните планове и учебната година, училищните директори, учителите и педагозите в останалите образователни институции могат да се потрудят повече, за да няма толкова много скучаещи деца, които си търсят забавления на улицата през лятото. Образователни структури и други богато финансирани от данъците ни институции за работа с деца има безброй. В Пловдив например се сещам за Общинския детски комплекс с трите му филиала и Младежки център край Гребната база, който уж трябва да дава шанс за нов живот на деца в риск.
Докато родителите плащат прескъпо за частни занимални, в които никой не знае какви хора, с какво образование и с какви умения работят, общинските и държавните училища и образователни институции си почиват.
У нас всичко е измислено, но съществува формално. Включително всякакви там комисиите за превенция на детска престъпност, за борба с наркотиците, за Спорт и младежки дейности и т.н.
Животът, здравето, правото на труд и свободен избор са най-големите ценности на свободата и демокрацията, а децата са основен приоритет на българската държава. Така поне пише в Конституцията. Но и нея я следваме само на приказки.
Днес чета разсъждения /дълбоки и повърхностни/ за това какви са убийците от Младежкия хълм – алтове, локали, чалгари, ултраси или обикновени озверели гамени? В случая определенията нямат никакво значение. Това са просто още една дузина младежи от безпътното поколение, което е най-големият провал на свободна България. Защото всичко започва от бащите и свършва с децата.
Ако искате да унищожите един народ, убийте вярата в душите на бащите му,
казва Страшимиров. Не искам да вярвам, че е бил лош пророк.
Но дори така да е, пак има надежда. И за нас, и за децата от безпътното поколение.
Защото до всеки Ад има Чистилище.
Ако намерим ключа и получим заветната прошка, обезателно трябва да се върнем към корените на свободата и демокрацията. А те са в основната идея на Меритокрацията – че жейският просперитет идва със знанията, уменията и делата на хората, а не заради принадлежността им към тази или онази масонска ложа, партия или олигархичен кръг.
Тогава децата ще знаят кое е добро и кое не. И няма да е нужно някой силно крещящ от телевизора политик да им го набива в главите.
