Много от най-близките съюзници на върховния ирански лидер аятолах Али Хаменей загинаха при насилствени обстоятелства през последните месеци, пише Politico.
Докато международните наблюдатели се съсредоточиха върху убийствата на висши командири и ядрени учени на Техеран при израелски въздушни удари през юни, убийството на двама, или вероятно трима, видни съдии в началото на годината остана в сянка. Тези убийства обаче са от особено значение, тъй като ярко осветяват основна причина за нарастващото обществено недоволство в Ислямската република.
На 18 януари Фаршад Асади, нископоставен служител в монументалния, неокласически дворец на правосъдието в Техеран, описван в някои източници като “разносвач на чай”, застрелва двама старши съдии: Мохамад Могисе и Али Разини, и двамата висши шиитски духовници.
Трети съдия, Хосеин-Али Наери, умира на 3 април. Според съдебната власт причината е “съществуващи здравословни проблеми”, но първоначални съобщения от нападението на 18 януари сочат, че Наери също е бил набелязана жертва.
Спекулациите относно мотивите на Асади варират от твърдения, че е бил политически активен служител в кухнята, до предположения, че е бил просто гневен от ниското си възнаграждение. Вероятно истината никога няма да стане известна, тъй като той се самоубива, преди да бъде арестуван.
Каквито и да са били мотивите му, убийствата моментално разкриват една от най-дълбоките пукнатини в иранското общество.
За много иранци често грубата и брутална съдебна система се е превърнала в олицетворение на разложението в основата на управляващия режим. В същото време ръководството на страната е принудено да защитава съдиите като стожери на Ислямската република.
Докато председателят на Върховния съд Мохамад Джафар Монтазери определя смъртта на двамата съдии като “цената, която системата плаща за своето оцеляване”, много иранци в социалните мрежи като Instagram и X побързаха да възхвалят Асади под хаштаг на персийски: “героичният разносвач на чай”.
Няма съмнение в значението на Могисе и Разини за духовния елит. Самият Хаменей присъства на погребението им, произнасяйки надгробно слово пред ковчезите, увити в иранския флаг и украсени с бели тюрбани.
“О, Боже, ако са били добротворци, умножи добрините им. Ако са грешили, прости им. О, Боже, ние знаем за тях само добри дела”, прошепна Хаменей, заобиколен от двама охранители.
Други иранци обаче дадоха съвсем различни оценки за така наречените “добри дела”, като осъдиха непрофесионализма на една вулгарна, често зле образована съдебна прослойка, издаваща произволни решения.
Атена Даеми, активистка за граждански права, е осъдена в рамките на 15-минутно заседание, водено от Могисе през април 2015 г. В публикация в Instagram от януари тя си спомня за драстичните решения на съдията. След като й налага 14 години затвор и определя опозицията ѝ срещу смъртното наказание като “неприемлива”, Могисе я нарича “проститутка”.
“Дай Боже някой да убие баща ти, за да видим какво ще направиш. Ще осъдиш ли убиеца или не?”, е избухнал духовникът. Даеми напуска Иран през май 2023 г. и впоследствие заминава за Торонто.
Освен участието си в масовите екзекуции на политически затворници през 1988 г., тримата съдии председателстват и по ключови дела срещу дисиденти.
Могисе осъжда адвокатката по правата на човека Насрин Сотуде на седем години затвор през 2018 г. Наричана често “иранският Нелсън Мандела”, Сотуде прекарва значителна част от живота си зад решетките и е носител на наградата “Сахаров” на Европейския парламент за 2012 г.
Разини разглежда делото на дисидента журналист и теолог Хасан Юсефи Ешкавари, чиято реч на конференция на фондация “Хайнрих Бьол” в Берлин през 2000 г. предизвиква гнева на иранското правителство. В първото заседание той е осъден на смърт заради “езически изказвания”, сред които и твърдението, че забрадката не може да бъде задължителна. При ново разглеждане на делото през 2002 г. Разини го осъжда на седем години затвор.
Бивш член на опозиционната организация “Муджахидин-е Халк”, смятана по-рано за терористична от САЩ и ЕС, заявява пред Deutsche Welle Persian през 2020 г., че си спомня как Могисе е нареждал на надзирателите да раздават сладкиши след всяка екзекуция през лятото на 1988 г. Журналисти и студенти, съдени след Зеления протест през 2009 г., също разказват за вербални унижения от съдиите.
Не е чудно, че много иранци реагираха емоционално на смъртта на съдиите.
Един ден след двойното убийство потребител в X с име “ThatsEnough” написа:
“Трябва точно да заявя, че мразя всеки, който не се радва на елиминирането на Могисе.” На 26 януари друг потребител с псевдоним “момичето от шестия етаж” изрази общото настроение: “Радваме се на смъртта на всеки съдия, превърнал се в убийствена машина на Ислямската република.”
Някои участници в дебата призоваха за трезвост, отбелязвайки, че възхвалата на насилието противоречи на принципите, които от години отстояват иранските правозащитници. Все пак реакциите показаха, че разочарованието от съдебната система е ключов елемент от всеобщото недоволство от режима.
Не е случайно, че иранският филм “Семето на свещения смокин”, носител на специалната награда на журито в Кан през 2024 г., разказва историята на компрометиран съдия-следовател като символ на националната криза. Заглавието е метафора за управляващата система, която, както свещеният смокин, задушава своя гостоприемник, в случая иранския народ.
В индекса на “Трансперънси интернешънъл” за възприятие на корупцията за 2024 г. Иран заема 151-во място сред 180 държави.
Атие Бабахани, доцент по право и общество в колежа Рамапо в Ню Джърси, отбелязва, че основният проблем е липсата на политическа независимост в съдебната власт.
“Тези действия очевидно нарушават закона, включително член 39 от Конституцията, който забранява всякакво унижаване на достойнството на лице, което е било законно задържано, затворено или заточено”, казва тя.
“Тези хора са част от системата и знаят, че докато защитават интересите на държавата, няма да понесат последици”, добавя тя.
Произволността в действията на съдебната власт личи особено в отношението ѝ към хора с двойно гражданство и журналисти, използвани за дипломатически натиск или сплашване.
След спорните избори през 2009 г. множество чуждестранни кореспонденти и академици са арестувани. Сред тях е и гръко-британският журналист Ясон Атанасиадис, задържан на летището, малко преди да се качи на полет за Истанбул. Освободен е след 20 дни под международен натиск, като обвиненията срещу него никога не са разкрити.
Атанасиадис смята, че е арестуван, за да бъде използван в информационна операция, целяща да убеди иранците, че протестите по улиците не са спонтанни, а дирижирани от чужди сили.
Писателката и изследователка от Оксфорд Ана Даймънд е държана в затвора между 2014 и 2018 г., като случаят ѝ е разглеждан в ООН. Главен прокурор по делото ѝ е покойният президент на Иран Ебрахим Раиси.
“Той кимаше, сякаш слуша, но нито веднъж не ме погледна в очите”, разказва Даймънд за двата случая, когато Раиси я разпитва. “Тази липса на признание, когато говориш за собствената си евентуална смърт или доживотна присъда, те лишава от човешко достойнство.”
Раиси никога не я адресира лично, но когато проговорил, силата му станала “плашещо ясна”. Това ѝ напомнило за “жестокостта” на съветските показни процеси, казва тя.
Даймънд и други свидетелстват, че съдебната система използва всякакви манипулации, от продължителна изолация до принуждаване на обвиняеми да подпишат документи, които нямат право да прочетат.
“Държаха ме месеци в изолация, без семейството ми да знае къде съм. Заплашваха ме със смърт, глад, принудително лечение, подлагаха ме на унизителни процедури, като тест за девственост”, казва тя. “Всичко това се представяше като част от “ислямски морализъм”, произнесен с тон на святост.”
Милад Пурейса, студентски активист в изгнание, е арестуван през 2014 г. пред президентската канцелария по време на протест срещу насилието над политически затворници в затвора Евийн, известно като “Черния четвъртък”. Въпреки че директорът на Организацията на затворите Голам-Хосейн Есмаили е отстранен, не е проведено разследване. Вместо това той получава повишение и става началник на канцеларията на президента Раиси. Пурейса е осъден на шест години и три месеца затвор от съдия Аболгасем Салавати при кратко заседание, без право на обжалване.
“Делото на втора инстанция не предвиждаше изслушване, само отидохме да ни съобщят присъдата”, казва той.
Всичко било предварително договорено.
“Още в първото заседание не ми бе позволено да изложа защита. Просто преписах подготвеното вече решение”, разказва Пурейса.
Такъв е начинът, по който функционира системата и причината толкова много иранци да нарекат убиеца на съдиите “героичния разносвач на чай”.
