Светлите празници чукат на вратата ни, а българинът им отваря с голямото си сърце и отзивчив черен дроб: “Наздраве!”
Почивните дни и срещите с близки и приятели отварят поредната бутилка, която няма търпение да бъде пресушена. И не само една. Алкохолът често е в центъра на социалните събития и е тясно свързан с празненства и удоволствия. На практика алкохолът е легален наркотик. Той е част от живота на много хора. Поради тази причина често е трудно да се направи разлика между човек, който обича да пие по няколко напитки от време на време, и човек с истински проблем, употребяващ ежедневно.
“Алкохолът може да е най-големият враг на човека, но Библията казва да обичаш врага си” (Франк Синатра)
звучи нелепо на фона на статистиката, която рисува страшна картина, споделена от lundbeck.com, а именно:
“107 милиона души в света имат алкохолна зависимост. Консумацията на алкохол е фактор, който причинява над 200 заболявания и увреждания, включително психични и поведенчески разстройства, чернодробна цироза, рак и сърдечно-съдови заболявания. В международно проучване е установено, че 77% от хората с алкохолна зависимост имат най-малко едно съпътстващо заболяване.”
Алкохолик ли е българинът и защо оглавяваме челните класация на пиячите в Европа?
Защо българинът дави неудачите и грижите в алкохол? Дали защото алкохолните напитки са достъпни за всеки според джоба му, или защото пиенето вече е станало неразделна част от битието ни като една от най-бедните държави в Европа? Или просто защото сме намерили удобно обяснение в опиянението и подмяната на реалността, които алкохолът предлага?
“Свободата” на общуване, приемане, отхвърляне, напрежение, успехи, неуспехи, раздразнение, тъга и самота, превъзбуда… – все поводи да пийнем, да “разтоварим” и да се почувставаме социално значими, макар и за малко…
Но къде е границата между социалното пиене и тежката зависимост? Толерантността към алкохола е размила тези граници. Практика е алкохол да се употребява от тинейджъри, макар и под формата на коктейли или ликьори, или да не прави впечатление никому, че бащата подава чашата с бира на сина си, който все още трябва да пише домашни. За да го направи мъж. Или за да бъде толерантен родител, който не отказва нищо. Безкритичността в днешно време е стигнала висоти, които само медиците могат слабо да онагледят като статистика, за жалост – тъжна статистика.
Българинът пие с повод и без повод. Но най-много пие, когато му е тежко, пие без мярка и съвест, защото знае, че “във виното е истината”.
Християнството не разглежда алкохола като враг. Първото чудо, което сътворява Исус, е на сватбата в Кана, където превръща делвите с вода във вино. В църковните церемонии и до днес виното се пие и от деца, т.нар. Евхаристия или причестяване, а Ватиканът има собствена винарска изба, която се казва Cuvee du Vatican. И въпреки че папа Франциск обяви неотдавна, че “виното е дар от Бога и източник на радост” по време на аудиенция с винопроизводители от Италия, това не променя фактите, че честата употреба на алкохолни напитки е хлъзгава писта с голям наклон.
Повишеният интерес към чашката може да е отговор на много неща, дори на подсъзнателно ниво, – беден социален живот, психологическо страдание, опит да се справиш със стреса, дълбок провал или общо разочарование от света, което искаш да смажеш с алкохол. Но каквото и оправдание да сложим на тезгяха – истината е в мярката и в осъзнатостта, че злоупотребата е вид самоубийство. Бавно, но сигурно. Хилядите литри, които ще се изпият по празниците (и не само), рекламите и провокиращите световни класации за най-добър вид алкохол, само ще потвърдят написаното от Джек Лондон в “Цар Алкохол”:
“Трябва да кажа истината: цар Алкохол е правдив. Той говори истината, той сваля обвивките на истините, които ние наричаме “истина за живота” и разкрива, че те са лъжа. Това е неговото проклятие.”
