Всичко, довело до политическа криза, в която се намира България, започна през 2021 година с един вдигнат юмрук.
Жестът на Румен Радев пред прпезиденството много приличаше на онзи на великия бегач Томи Смит от олимпиадата в Мексико. От онзи юмрук в черната ръкавица през 1968 година започнаха най-големите промени в историята на Америка, за да я видим такава, каквато е днес.
Все още обаче не е ясно какво точно ще произлезе от юмрука на президента Радев.
Знакът е ясен – политическата система у нас не работи в полза на гражданите и обществото и се нуждае от рестарт. И това няма как да стане със старите герои, които второ десетилетие дърпат конците в България и употребяват властта.
Проблемът е, че когато си казал А, трябва да кажеш и Б, а после да извървиш целия път до края на политическата азбука. А Румен Радев, умишлено или неволно, заеква на първата буква.
А в политиката е като във войната, можеш да изпревариш най-удобния момент за решаващата атака, но можеш и да го пропуснеш. Като бивш професионален военен обаче президентът Радев отлично знае, че битките се печелят с хора. Защото каквото и да правят дроновете или авиацията в съвременната война /разбирай рейтингите и подкрепата в социалните мрежи за политиците/, територията не е превзета, докато в нея не стъпи войнишкият крак. А от позицията си на президентът Румен Радев явно е ограничен в най-важното – да изгражда партия със структури, стотници, десетници и т.н.
През годините няколко политически проекта бяха пришивани към президента – ИТН, “Български възход” на Стефан Янев, “Продължаваме промяната” на Кирил и Асен, МИР, че дори и “Величие”. Във времето обаче всички внушения за директни връзки на въпросните партии с президента се оказаха спекулации.
Ясно е, че Румен Радев все още се радва на най-голямо одобрение от българите. Ясно е, че ако прекрати предсрочно правомощията си, направи партия и се яви на избори, ще ги спечели.
Какво обаче чака Румен Радев?
Първо – най-вероятно не желае да жертва комфорта, който му дава президентската институция, за да я напусне и да излезе на политическия терен, където рейтингите задължително падат от първия ден.
Второ – вероятно обмисля дълбоко как да влезе в политиката, за да не стъпи на някоя гнила дъска или пък да си навлече чужди щети и грехове.
И най-вече – на първо време президентът чака Конституционният съд да се произнесе по промените в основния закон, част от които са и ограничените му правомощия при съставянето на служебните правителство. Защото при сегашната враждебност между партиите, войната в ДПС, разногласията в ПП-ДБ и неумението ГЕРБ да състави кабинет като перманентна първа политическа сила, Румен Радев има идеалната възможност да влияе на управлението на страната чрез служебни премиери, ако Конституционния съд му върне правомощията.
Ключовото решение на КС
Конституционният съд продължава да тупка топката с произнасянето по най-важното си дело – за последните изменения в основния закон. Те са оспорени от самия Румен Радев (частично, без текстовете, които се отнасят до съдебната власт) и в цялост от депутати от „Възраждане“ и ИТН.
И докато решение, с което се потвърждава конституционосъобразността на измененията, не създава никакви съмнения за ефекта си, то ситуация, в която КС „отмени“ част или всички промени в Конституцията, поражда противоречиви становища сред юристите.
Именно дългото очакване за това какво ще решат конституционните съдии може би е ключово и за решението на президента – дали продължава до края на мандата, като в половината от времето управлява със свои служебни кабинети, или излиза на политическия терен с партия и разтурва седенката на днешните първи. С действята си в последните те години направиха така, че вся по-малко хора да им вярват, а това превръща всяко правителство, което все пак успеят да излъчат, в крехко и нелигитимно. Днес те са готови да изчезнат вкупом от политическата сцена, ако има кой да развърти метлата.
Президентът Румен Радев явно има време и търпение да чака.
Въпросът е дали е наясно какво очакват българите от него и все така неродения му политически проект.
Президентът явно има едно наум и правилно не бърза, защото има обеца на ухото от злополучните опити на свои предвшественици да овладеят държавата с политически партии след края на мандатите си. Справка завръшането на Петър Стоянов в първите редици на СДС и крахът на Георги Първанов с неговата Алтернатива за българско възраждане / АБВ/.
