Наричан често “поетът с ватенката”, Пеньо Пенев е роден на днешния 7 май през 1930 година в село Добромирка, Севлиевско, в многочленното семейство на Дора и Пеньо Пеневи. Преживява тежко детство в нещастлива семейна среда, за което свидетелстват някои непубликувани писма на поета от 1954 година. Това слага тежък отпечатък върху живота му и вероятно е сред причините за постоянната меланхолия, опитите за самоубийство, лечението в психиатрията, а може би затова и в последните мигове преди смъртта си той пише до своя приятел Митко Иванов: „Моля! Погребете ме навсякъде, но не там, където съм роден! Заклевам ви!!!!…“
През 1946 година се полагат основите на младежките строителни бригади и Пеньо Пенев едва дочаква края на учебната 1946/47 година, за да се включи в строежа на железопътната линия Ловеч – Троян, обявена за младежки обект. В младежката бригада той отново пише стихове, чийто пръв читател става Климент Цачев – също бригадир там, току-що направил първите си крачки в поезията. На същия обект се запозвана и с Асен Босев, който през 1948 година го представя на Елин Пелин.
Строителните обекти стават втори дом на поета. Негов труд е вграден в основите на язовир „Росица“, а от 1949 година животът му се свързва изцяло с изграждането на Димитровград. Той обиква новия град с цялото си сърце, прекарва най-хубавите и най-плодотворни години от живота си в него, там слага край на дните си и там пожелава да бъде погребан. Хората не само, че не го забравят, но и създават негов дом-музей. Запазена е стаичката, в която е живял и творил.
Към проблемите на поета се прибавят и личните му брачни тревоги. Преди да влезе в казармата, сключва прибързан брак, който при скандални обстоятелства е разтрогнат и става причина за първия му опит за самоубийство (12 септември 1950-а). През 1955 година в Димитровград той се жени за Мария Господинова, през февруари 1956-а му се ражда син – Владимир. Семейният им живот е изпълнен с безумни лишения, белезите от които са в неговата поезия. В същото време работи като сътрудник на в. Стършел и като такъв пътува постоянно по строителните обекти – Батак, Пещера, Мадан, Рудозем, Кърджали.
Многолетните грижи и безперспективността го смазват и обезверяват, временните затруднения го карат да губи равновесие, почти постоянната меланхолия, породена от грубостта и незачитането, и алкохолът го лишават от сила за противодействие. През 1957 година, при поредното му влизане за лечение в психиатрията за алкохолизъм, тъстът му прибира жена му Мария и детето в Тополовград.
В началото на 1959 година се връща отново в Димитровград, дълбоко огорчен от живота и неразбирането, което среща в столицата. Още с пристигането си прави пореден опит за самоубийство с луминал, но успяват да го спасят навреме.
На 27 април 1959 година, след погълната смъртоносна доза веронал, той написва своите предсмъртни редове, между които и тези до неговия приятел Митко Иванов:
“Митко!
Приятелю стари и насъщни!
Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан…”
… И заспива завинаги, но поезията му остава безсмъртна.
ДУШАТА МИ НЕ Е МОДЕРЕН РЕСТОРАНТ…
Душата ми не е модерен ресторант,
за да гуляят в нея разни дами!
Не искам да пилея гордия талант
в дребнавости и лични, празни драми! –
Когато цялата планета ври в борби
и взрив тежи на дните в небосводите,
когато следната година може би
война ще връхлети върху народите!
На колебливостта отхвърлям гневно бремето
в излишна нежност и сантиментални думи!
Аз искам в крак да бъда
с марша смел на времето
и да воюват
стиховете ми – куршуми!
За теб е труден моят път сред грохота,
разбил съня на празна суета.
Довиждане! Мен чака ме епохата,
Сина си слънчев чака вечността.
Снимки:АртАкция и дом-музей “Пеньо Пенев” – Димитровград
