Шофьори правят видеозаписи как пресичат границата и натискат клаксоните за празнуване точно преди да влязат в съседната държава. Кабинките на граничния пункт Екзохи, който свързва Гърция с България, са празни: няма полицаи и войници, пише гръцкият Катимерини.
Плакатите с формат А4, разлепени по стените пред паспортния контрол, са реликви от една епоха, приключила на 1 януари, когато България влезе в Шенгенското пространство. Оттогава гражданите на ЕС не са длъжни да показват никакви документи, за да преминат границата. Радостта от свободното движение е очевидна.
“Пресичаме така, без документи за самоличност, нали?“, пита шофьор, който спира за момент на прелеза. „Така е“, отговарям аз и го питам къде отива. „Просто едно возене“, казва той, смеейки се.
Тази простичка фраза изглеждаше като недостижима мечта преди няколко десетилетия за живеещите по гръцко-българската граница. От времето, когато имаше КПП-та в пограничните села до свободното преминаване на границата днес, двете държави изминаха дълъг път.
Съжителство и конфликт
Деветдесет и пет годишният Константинос Циакос гледа учудено, когато описвам сцената на граничния пункт Eкзохи. Той живее във Ватитопос (известен като Тарлис до 1927 г.), село на около 8 километра от гръцко-българската граница. Поне до 1922 г. и обмена на население от 1923 г. между Гърция и Турция в района са живели много говорещи славянски език и е имало и смесени двойки.
„Хората живееха добре помежду си. Проблеми създаваха само четниците, комитаджиите. Те слизаха в селата през нощта, ограбваха ги и може би дори ги убиваха. Това се случи в цяла Македония. Но между семействата имаше любов. Българите са се женили за гъркини.”
Но с разпадането на Османската империя националистическият плам нараства, което води двете страни до последователни и кървави конфликти. Бащата на Циакос често му разказваше истории от битката при Скра-ди-Леген през 1918 г. по време на Първата световна война, когато се биел срещу българската армия. Въпреки че битката е победоносна за гръцката страна, той вижда много от своите сънародници, надупчени с куршуми от врага. Той казвал на сина си Константинос, че българите „винаги искат повече“, а когато започнала българската окупация през Втората световна война, предпочел да направи детето си овчар, вместо да го изпрати на училище, където се изучавал български език.
Окупация
Възрастният мъж все още има много ясни спомени от българската окупация. „Пострадахме по време на окупацията. Те щяха да влязат и да заемат всеки имот, който им хареса. Спомням си, че един ден с брат ми отидохме да сеем нашата нива и видяхме едно българско семейство да сее. Брат ми им каза: „Тези са наши.“ „Вашите“ – отговориха – „са в Бяло море“ (Егейско море, което се превежда като Бяло море, за разлика от Черно море, до което имат достъп) .”
След окупацията и поражението на силите на Оста няколко местни славяноговорящи жители заминават с българската армия. Сред емигриралите са чичото и лелята на Циакос, които са сключили смесени бракове и са решили да последват половинките си в българския град Гоце Делчев, който се намира точно отвъд границата и някога е бил известен като Ано (Горни) Неврокопи. 95-годишният мъж отново се среща със семейството си след около три десетилетия, когато през 1982 г. заедно със свой приятел посещава с кола тогавашна комунистическа България. „Нуждаехме се от паспорт и специална виза, която тогава получихме от Серес. В България, като видят грък, го приемат добре.” Циакос още си спомня глада, който жителите му описват. Оттогава всеки път, когато отивал при роднини и приятели, пълнел колата си със захар и ориз.
Екскурзии
По време на Студената война между двете страни е издигната невидима, но непроницаема стена. Граничният регион плати висока цена за близостта си до „комунистическата заплаха“. В село Гранитис беше поставен военен пункт и ако някой от останалата част на Гърция искаше да пътува до района отвъд селото – дори и да идваше от съседната Драма – трябваше да декларира целта на посещението си пред компетентните органи и полицейско управление, за да може да бъде издаден съответният пропуск за влизане.
Никос Хаджиконстантину, жител на Като (Долен) Неврокопи, казва, че този период е довел до пълна изолация на района: „Тук Гърция свършваше“, казва той пред Катимерини. В този климат младите хора от региона пускаха по радиото българската станция „Хоризонт“ и под звуците на български песни се чудеха какви ли са хората от другата страна на границата. 66-годишният Хаджиконстантину е ученик в пети клас през 1969 г., когато за първи път вижда българин. „Взеха ни на екскурзия до границата, за да видим българите. Мислехме, че са различни хора, нещо различно от нас. Още помня момента, в който видях българския войник да стои на отсрещния наблюдателен пункт. Видях човек точно като нас.”
Футболният мач
Двадесет години след училищното пътуване той ще се срещне отблизо с непознатите съседи, когато през 1987 г., малко преди разпадането на Югославия, отива в град Гоце Делчев, за да играе приятелски мач с местния отбор. „Никога не съм преживявал това, което преживях тогава. Десет хиляди души пред стадиона. Още като слизахме от автобуса, при мен идваха 70-80-годишни баби и казваха: „Момче, аз съм от това или онова село. Какво правят нашите села?“ Те се опитаха да ни настанят по възможно най-добрия начин, но страната беше в безпорядък. В тоалетната на хотела имаше висящи вестници вместо тоалетна хартия. Сега, след влизането в Шенген, Като Неврокопи вече не е, както той каза, краят на света. „Искам да сме в добри отношения със съседите си, но раните от Втората световна война остават.
Връзка
„Ние не късаме страниците на историята, а обръщаме нова. Ние сме заинтересовани да развиваме отношенията и да вървим напред“, казва Лефтерис Тамбуридис, кмет на Като Неврокопи, гледайки бюстовете на национални герои, стоящи пред кметството. Той поддържа отлични отношения с кмета на Гоце Делчев и вече са реализирали заедно трансгранични и образователни програми. „Сега имаме и смесени двойки в Като Неврокопи“, отбеляза той.
Създаването на граничния пункт в Екзохи изигра важна роля за укрепване на връзките между гърци и българи, живеещи в района. Дотогава жителите от двете страни на границата трябваше да пътуват около 100 километра, за да стигнат до Промахонас и да преминат. Кметът разказа, че преди създаването на станцията, когато едната община искала да изпрати документи или колет на другата, тя изпращала служител на границата, където имало звънец. Армията от отсрещната страна идвала да го вземе.
Двустранен подход
Според Тамбуридис граничната станция – въпреки че първоначално е работила негативно за гръцката страна, защото само гърци са отивали в България, за да купуват по-евтини продукти – сега е довела хора от съседната страна в ресторантите и кафенетата на Като Неврокопи.
„Станцията в Екзохи стопли отношенията между народите“, каза на гръцки Калиникос – преводачът на кмета на Гоце Делчев. Срещнахме го в центъра на българския град, заедно със съпругата му. Както си спомня, три часа след отварянето на границата известното заведение „Ванита“ близо до границата било наводнено с гърци. Самият той научил гръцки от баба си, която била гъркиня от Драма. Дядо му, влах от Лариса, е отишъл в гръцкия град Просоцани, застрашен от османците. Жени се за местна жена и има 12 деца. Бащата на Калиникос отива в България по време на Втората световна война и остава там, когато границите са затворени. „Имаме много роднини в Гърция. Успях да заведа майка ми да ги види през 2003 г.
Историята на Калиникос не е уникална. В последния уикенд на коледните празници през малкия площад Като Неврокопи минаха няколко български семейства, дошли да видят роднините си от гръцката страна на границата. Вероятно не са се чувствали сякаш пресичат граница.