Едно момче, доскоро почти дете, ще се бие за родината си. Валера, който прекара в Пловдив две години от живота си, едва изчака да навърши пълнолетие, за да замине доброволец за Украйна. Колкото и да опитват, близки и приятели не успяват да го разубедят. В момента е на източния фронт, в Донецка и Луганска област.
Необикновената му, вдъхновяваща и тъжна история започва през 2022 г., когато избухва войната в Украйна. Едва на 16, Валера решава да напусне родния Мелитопол. Майка му остава да гледа болния му баща, с нея е и по-малкият брат на Валера. Първоначално момчето опитва да се установи в Италия, където живее едната му баба. Тя не успява да го приюти и Валера поема към Грузия, при леля си. Веднага щом пристига обаче, разбира, че тя също няма да му помогне. Сеща се, че в България има приятел, бесарабски българин, който е студент първа година в Пловдивския университет. Валера е непълнолетен и за може да си извади документи, 18-годишният му приятел става негов настойник. Двамата решават да потърсят жилище и се обръщат към йога учителя Лана, която е украинка и помага на много сънародници, избягали от войната.
Беше драматично. Много хора помогнаха, включително с пари, намерихме жилище. Междувременно баща му почина, а той нямаше как да се върне в Украйна и да го изпрати в последния му път. Майката също замина, първо за Грузия, а след това за Германия. А през цялото време Валера е мислил как да се върне в родината, за да бъде полезен
разказва Лана.
Всички съветват Валера да не рискува живота си, но той е категоричен, че не намира друг смисъл, освен “да сложи и своите рамене под общата беда, в която се намира народът му”. “Като майка, която също има син, исках да го разубедя, но го разбирам. Не посмях да го спра. Нашата Украйна съществува благодарение на хора като него. Затова няма как да отстъпим”, казва Лана, която преподава йога и на Валера. Благодарение на това той е в прекрасна физическа форма.
Тези младежи вече са мъже. А мъжете трябва да защитават своята земя и семейство. Стотици като Валера, 18-годишни, се връщат от чужбина, за да се бият за родината си. Децата на Украйна са подложени на невероятни изпитания – такива, които дори възрастните не могат да издържат
не крие чувствата си йога учителят.
За войната и усещането да си гневен, отвратен и разочарован, но и благословен разговаряме с Валера:
– Валера, ти си само на 18, имаше ли колебания дали да заминеш да защитаваш родината си?
– Разбира се, че имах. Дълго време търсих оправдания за себе си да не направя това. От всички страни чувах, че ще се постигне споразумение, че това е война за интересите на политиците, война за защита на незначителни хора. В крайна сметка отхвърлих тези мисли и приех, че нито политиците, нито изродите убиват, изнасилват и крадат в Украйна. Това са хора като мен, които са напълно свободни да не изпълняват заповеди.
– Как минава един твой ден?
– Ако говорим за живота в тила, денят ми преминава в много тренировки. Няма да говоря за битки, защото съм тук едва втори ден. Ще ви разкажа повече по този въпрос, когато натрупам боен опит.
– Как живеят хората в най-близкото ти обкръжение?
– Приятелите ми, които са военни, изпълняват бойни мисии ден след ден.
– Кое е най-страшното нещо, на което си станал свидетел?
– Все още не съм видял нещо страшно, досега минавах задължителната подготовка.
– Трябва ли толкова млади хора като теб да се бият във войната?
– Разбира се, че не. Това е личен избор. Няма никакъв смисъл от войник, който не желае да изпълява задачи. Това просто не е надеждно. Още повече че мобилизират мъже над 25 години. Аз съм доброволец.
– Какво си спомняш от първите часове на избухването на войната, какви емоции изпита?
– Омраза, разочарование и отвращение от цялото човечество. Наскоро обаче осъзнах, че в определен смисъл съм благодарен на войната. Това е незаменимо духовно преживяване, което изважда на показ всичко, което е било съхранявано дълбоко у хората. При едни излиза гной, при други – нещо красиво.
– Трудно ли се приспособи към живота в България?
– Въпреки че пристигнах тук на 16 без семейството си, се приспособих лесно. Много хора ми подадоха ръка.
– Как си представяш живота си след края на войната?
– Като радикална борба срещу онези, които се опитват да разрушат страната ни отвътре. Животът по принцип е борба и война.
– Ще се върне ли всичко към нормалността, или травмите у хората ще останат?
– Зависи от човека, но много хора ще бъдат опустошени. Това ще се отрази и върху цивилното население.
– Какви чувства изпитваш към родината, която страда?
– Когато родината ми страда, страдам и аз.
– Оптимист ли си, че Украйна ще победи?
– Не, това няма да се случи, освен след абсолютна промяна в цялостната политика на държавта и реформи. Много години по-късно.
