Време, в което интересът към политиката расте, но доверието в нея спада, винаги носи нещо експлозивно. Така е и в България след поредните извънреди избори за парламент.
В неделя активността на вота удари историческо дъно. Едва 2 милиона от 6,59 млн. с право на глас намериха мотив да отидат до урните. На всичко отгоре 60 000 от тях пуснаха „не подкрепям никого“. Да не говорим, че партията на негласуващите вече има в пъти повече членове от симпатизантите на всички регистрирани у нас политически проекти и коалиции взети заедно.
Победител на хартия естествено има.
ГЕРБ-СДС е първа сила и спечели със сериозна разлика пред втория. Това обаче се случи с най-ниската подкрепа за партията на Борисов, откакто тя участва в парламентарни избори.
За втория ДПС също има плюс и минус. Движението стигна до позицията на втора парламентарна сила, но резултатът не надхвърля средното електорално присъствие на ДПС през годините.
Ако не броим новата антисистемна „Величие“ и оцеляващата над дъното ИТН, на практика всички са губещи.
ПП-ДБ загубиха, защото взеха скъп урок от съвместното управление с ГЕРБ и опита да останат на политическия небосклон с облачни партии и една Хвърковата чета без ятаци, стотници и десетници.
„Възраждане“ губи, защото остана на четвъртата позиция и не можа да прескочи своя потенциал от около 300 000 гласа.
БСП не губи. Нея я няма. На “Позитано” мисията отдавна е като да реанимираш мъртвец.
Резултатите от неделя задълбочават тежката кризата на легитимност в управлението на страната. Едва 1,7 милиона българи ще бъдат представени в парламента, още по-малко – в бъдещото правителство.
Ниската активност е предизвестен резултат заради начина, по който се държи политическата класа, която си произведохме в годините на прехода и в предродилния период на предишните 45. И в тази кампания дебат за политики и бъдещето на страната на практика нямаше – само войнстващ популизъм и заливане с кал на опонентите.
Резултатът е още апатия и омерзение. А българите вече не си правят труда да отидат до урните, дори за да си изберат „по-малкото зло“.
Хората у нас страдат от синдрома на демократичната умора, който партийните лидера задълбочават вместо да лекуват. Това естествено е удобно за партиите с твърди ядра. Те обаче също стават все по-малки и рано или късно ще бъдат отнесени от нещо ново, което ще помете всички сегашни играчи на политическия терен. Повечето от тях вече имат по няколко жълти картона от електората, но продължават да се натискат да са в играта.
В този смисъл не е прав Модерния ляв. В неделя всички играха, но никой не спечели.
Актуалните политици няма да получат повече доверие от това, което заслужиха в неделя, дори да ни викат на поправителен всяка пролет и есен. Трендът ще се обърне, когато партийните лидери настистина се отърсят от зависимостите си и убедят хората, че парламентът наистина е онова място, където представителите на народа обслужват обществения интерес. Какъвто уж е основополагащият принцип на представителната демокрация.
В противен случай тя просто ще загине. И след нея ще остане надеждата, че този път ще попаднем на по-способен авторитарен лидер, за какъвто българите винаги са се оглеждали.
Що се отнася до партия „Величие“ като надежда за промяна в парламента, струва ми се, че това е поредният неуспешен опит за преливане на свежа кръв в тялото на смъртник.