Д-р Дан Арав е изследовател на израелската култура и памет. Той е декан на Училището по медийни изследвания в Колежа по академични изследвания по мениджмънт и преподавател в катедрата по филми и телевизия в университета в Тел Авив.
Неговите изследователски области се фокусират върху идеологическите измерения на популярната култура, телевизия и национална памет в Израел, медиен активизъм и социална промяна. Арав е автор на различни статии и глави в книги в областта на обществените науки, изследвания на паметта и медиите. Неговата книга Metim Lir’ot (Dying to See, 2017) е задълбочено проучване на телевизионния спомен за войната в Израел.
Преди пет години д-р Дан Арав и семейството му решават да възродят къщата на неговия дядо – д-р Леон Арав, на ул. “Христо Г. Данов”. Прочутият доктор е живял и работил тук през 20-те години на миналия век и е открил в сградата своя частна болница. В нея е спасил и много пловдивски евреи от депортация.
– Г-н Арав, приносът ви към архитектурното наследство на Пловдив е огромен. Защо в града няма повече хора като вас? Толкова ли е трудно?
– Всъщност, не беше лесно. Възстановяването на къщата ни отне 5 години. Започнахме преди пандемията и приклюваме едва сега. Най-големият проблем беше да намерим майстори и да им обясним своята визия за сградата. Често чувахме две думи: “Не може” и “Няма как”. А съпругата ми отговаряше с едно изречение от израелската войска: “Няма не може, има не искам”. Истината е, че всичко е възможно. С малко помощ от общината и с голямо сърце.
– Кое беше най-голямото предизвикателство при реновирането на сградата?
– За радост хората, които са живели тук, са били много бедни и не са правили никакви реконструкции по сградата. Запазихме стълбищата, парапетите и стените в оригиналния им вид. В една от стените съпругата ми откри врата, отвори я и се оказа, че води към изба. Интериорът на къщата се състои от много стари вещи, които намерихме тук. Но постройката е изключително здрава. Шпакловахме стените, направихме нова електроинсталация. Имаше много работа, но когато базата е запазена, всичко е по-лесно. Пипнахме основно детайлите.
– Какви спомени пазите от Вашия дядо – известния д-р Леон Арав?
– Аз не го познавам, тъй като е починал 8 години преди да се родя. Но неговата фигура е оказала огромно влияние върху развитието ми. Той е важна личност за България и Израел, защото е направил много неща за двата народа. Бил е невероятен лекар, завършил е медицина във Виена. Отличавал се е с новаторско мислене. Първият в Пловдив рентгенов апарат е бил в неговата болница – тук, в тази къща, която е построил с големия арх. Камен Петков. Беше ционист, знаеше езика на евреите. Можеше да пише на иврит, без почти да е живял в Израел. Прекарал е там само последните три години от живота си. Заминал е за Израел през 1948 г., а е починал през 1951-а.
– Защо тази сграда е важна за Вас?
– Тя е важна за цялото ни семейство. Майка ми ми е говорила много за спасяването на евреите. На 9 март 1943 г. пловдивските евреи трябвало да вземат вещите си и рано сутринта да отидат в еврейското улилище на бул. “Руски”, откъдето да бъдат депортирани към концентрационните лагери. Те обаче се събрали в тази къща и били спасени. Няма друг такъв случай в историята! Познавам много евреи в Израел, които, когато чуят, че съм внук на д-р Арав, казват: “Ние живяхме при дядо Ви”.
Доктор Леон Арав с Давид Дези Арав, който е баща на Дан Арав
– Вашето семейство живяло ли е в България?
– Не, майка ми е родена във Варна и е израснала в София. Баща ми е напуснал България през 1943 г. Баща му го е пратил в Палестина да учи за строителен инженер. Техните родители – моите баба и дядо Арав, дойдоха в Израел след 1948 г.
– А откъде знаете толкова добре български?
– Израснах в къща с две баби. Едната е именно жената на д-р Арав. Другата е майката на майка ми. Те не знаеха иврит и ни говореха на български. Дълго след това не съм го говорил. Чак наскоро, преди 5 години, когато дойдох в Пловдив, музиката на този език отново прозвуча в ушите ми. Това не се забравя.
– Какво е отношението към българите в Израел?
– Отношението към евреите, които дойдоха от България, е много специално. Смятат ги за сериозни, работливи, честни хора. И баща ми, и майка ми бяха добри хора, но не мислеха мащабно, следваха собствения си път. Тихи и скромни хора, на които можеш да имаш доверие.
Бащата на д-р Дан Арав с майка си
– Коя е най-интересната история за дядо ви Леон Арав, която се разказва във Вашето семейство?
– Имаме у дома една хубава архивна снимка. Дядо ми, огромен човек, застанал на ул. “Христо Г. Данов”, а десетки хора от селата чакат пред къщата, за да ги приеме в кабинета си. Има много градски легенди, свързани с дядо ми. Имахме една съседка Ивет Анави. (известната пловдивска писателка, която почина на 101 години през 2020-а – бел.авт.) Тя ми разказа, че са се носили слухове как, заминавайки за Палестина, дядо ми е оставил в кладенеца торба със злато. Днес този кладенец е атракция. Покрихме го със стъкло, а през нощта свети.
Кладенецът в двора на къщата на д-р Арав, за който се носят легенди
Поставихме и паметна плоча пред вратата на къщата на три езика – английски, български и иврит. Тя е в знак на благодарност към българския народ за спасяването на евреите през 1943 г.
– Как приемате събитията, които се случват в момента в родината Ви?
– Войната, която се вихри в момента, е дълга, трудна и несполучлива. Тя продължава вече 9 месеца. Ние не сме свикнали на такива войни. Народът ни е разделен. Половината са против войната, включително и аз, другата половина я подкрепят. Цената и за Израел, и за Палестина е ужасяваща. Убихме десетки хиляди хора, голяма част от които не са виновни. Премиерът Нетаняху не иска да поеме отговорност за това, което се случи, и не желае да се откаже от тази война. Има силна коалиция, която вече му обръща гръб.
– Как се чувствате в Пловдив? Тук сте с тримата си синове…
– Тук наистина е много красиво. Дойдохме аз, съпругата ми и двамата ни големи синове. Малкият не тръгна с нас, защото беше на дълга екскурзия във Виетнам, Камбоджа и Лаос. С другите двама обаче се наговорили и решили да ни направят изнеда. Както си стояхме вчера, изведнъж пред къщата спря такси и от него излезе малкият ни син. Много се развълнувахме, жена ми дори се разплака.
