“Възхвала на провинцията” – книгата, в която поетът, драматург и романист Александър Секулов е събрал остроумна есеистична проза, философски прозрения, спомени, оцветени с хумор и любов и снайперистки афоризми, ще бъде представена на 11 април от 18 ч. в Bee Bop Cafe от Десислава Шишманова. Тази книга е правена като сал на корабокрушенец. Само че не корабът на автора се е разбил, а светът около него. Секулов взема всичко, което се носи по вълните на реалността и въображението. Салът става все по-голям, все по-нужен, постепенно става уютен, предразполагащ към бавно осмисляне на живота – от ежедневния и злободневен до въздуха и морето на целия свят. Ноевият ковчег на Александър Секулов е провинцията, която авторът възхвалява като спасение и озарение.
Александър Секулов е автор на романите “Колекционер на любовни изречения”, “Малката светица и портокалите”, “Господ слиза в Атина”, “Островът”, “Скитникът и синовете”, “Жена на вятъра” и “Корабът на сирените”. Издал е поетичните книги “Карти и географии”, “Възхитително и леко”, “Море на живите” и “Хроники и химни”. Драматург е на Драматичен театър – Пловдив, отличен с награда “Аскеер” за пиесите “Няма ток за електрическия стол” (2016), “Дебелянов и ангелите” (2019) и “Народът на Вазов” (2022). Носител на националните награди за поезия “Христо Фотев”, “Николай Кънчев”, “Перото”, “Иван Николов”.
БЪЛГАРСКИЯТ ВОЙВОДА Е КАТО ЦЪРВУЛА: в най-важния момент ще се развърже и ще те остави да висиш върху плета със страшна сила.
Предвожда ли 200 юнаци, българският войвода – вместо на “Радецки” – задължително ще ги качи на “Титаник”.
Започне ли да гори предприятието му, нашият човек стои като Гюро Михайлов.
Отстрани на пожара.
Чертите, които го спасяват като прост хайдутин, го провалят като войвода на дружина.
Като четник всички са му братя.
Като войвода брат му е само касиерът.
Стане ли предводител, българският войвода мигновено си шие мантия от знамето на дружината.
И обявява себе си за знаме.
И употребява най-често дръжката му.
Преди да се докопа до властта, нашият човек държи речи или пише уводни статии.
След това го избива на тезиси или вътрешни монолози.
Пред публика, естествено.
И се ражда вечният български епос: “Монолог до монолога, мила моя майно льо…”
От способния четник се ражда като птица феникс един водевилен войвода.
На водевилен войвода само смъртта на дружината му е истинска.
Българският войвода сам си издига постамент за паметник и сам си го охранява.
И сам стои отгоре му. И чака.
Я Годо, я духа на Караджата.
А пристигат само самодивите.
Из “ВЪЗХВАЛА НА ПРОВИНЦИЯТА”
